Седемте езера и Скакавица

Орлин Стойчев
снимки Анко Попов

Орлин Стойчев е доктор по математическа физика, доцент в Американския университет в България, планински спасител и приятел.

Швейцария! Ливадите са заслепяващо зелени, поръсени с жълто, бяло, червено и синьо. Отляво и отдясно – гористи хълмове. Тук-там сред буйната растителност стърчат руини, изглежда са останки от древни замъци. Зад гърба ми – стръмни склонове на висок, заснежен отгоре купол. А отпред хоризонта затваря мощна планинска верига, блестяща от сняг. В лявата част се очертават остри планински ръбове разсечени от дълбоки долини, в средата черни зъбери нащърбват хоризонта, а вдясно погледът се плъзга по такива безкрайни заоблени снежни склонове, че няма как моето планинарско сърце да не въздъхне с копнеж – “Ех, защо не съм там горе със ските!”.

От унеса ме изважда гледка на отпадъци край пътя. Счупени тухли, стар дюшек, найлони. Къде съм? Как къде - у нас, в една от най-живописните местности близо до София, особено напролет – долината, заградена от Витоша, Верила, Рила и Плана. Руините, оказва се, са останки от постройки на бившите ТКЗС, асфалтът на места е почти швейцарски, на други си е нашенски, къщите в селата покрай пътя не са в тиролски стил, но пък щъркелите явно много ги харесват. А заоблените заснежени склонове са северозападните склонове на Рила - Зелени рид, циркусът на Седемте езера, долината на Скакавица и гърбът на връх Кабул.

Ето ни след 1-2 седмици, в края на май, сред склоновете, за които копнеех. Е, снегът се е постопил, та преходът ще е пеша, но и в това си има чар. Пък и така ще можем с жена ми Нина да разкрием на моите симпатични колеги от Колорадо Бет и Франк Томсън част от невероятните съкровища на Рила. И така, четиримата крачим бодро сред влажната иглолистна гора към хижа “Рилски езера”. Пътеката от хижа “Пионерска”, където паркирахме колата, хич не изглежда стръмна и досадна, особено с тези леки раници (нали горе в хижата предлагат храна, пък и сме само за ден и половина).

Неусетно наклонът намалява, смърчовата гора се разрежда и отстъпва на клека. Ето, че отдясно по склона на Сухия чал вече се виждат стълбовете на ски-влека. Значи сме съвсем близо. Има-няма за час и половина сме пред хижата “Рилски езера”. Каква ти хижа – то си е почти хотел на няколко етажа, с ресторант, барче, ски-гардероб и доста прилична писта в района. Моят планинарски дух тази вечер се предава без бой пред изкушенията на топлата вечеря с вино и стаята за двама с баня.

На сутринта тръгваме сравнително рано нагоре. Езерцето досами хижата, “не се брои”. От “официалните” седем езера първо виждаме седмото – най-долно (то така се и нарича “Долното”), което ни се пада отляво, по-ниско в долината на Джерман, сред клек и поляни. Зимната пътека слиза към него по железните стълбове, за да избегне лавините по улеите на Сухия чал. Сега в долината е почти невъзможно да се премине със сухи крака между безбройните вади. Затова вървим по лятната пътека. Оглеждам с преценяващ поглед заснежените улеи отдясно, любимо място за екстремни скиори и сноубордисти. Ех, да ми бяха тук ските...

Панорама на циркуса. Виждат се езерата Долното, Рибното, Трилистника и Близнака.

Пътеката изкачва леко горната част на прага, на който се намира шестото езеро – “Рибното”. Пред него е старата хижа “Седемте езера”. Продължаваме нагоре по дъното на циркуса, което е почти равно с малки прагове. Минаваме покрай “Трилистника” и се любуваме на “Близнака” чиито води изглеждат тъмни заради заобикалящите го скали. От другата страна на “Близнака” се издига връх Харамията. От високо той изглежда като малка скалиста чучка, но от дъното на циркуса респектира с отвесната си западна стена, по която има няколко алпийски тура. Вляво, преди Харамията по склона се изкачва маркираната със стълбове зимна пътека за Зелени рид, Мальовица или х. Иван Вазов. Напред циркусът се затваря от висока и почти непристъпна стена между връх Отовица и билния възел “Раздела”. Лявата част е толкова внушителна със своите монолитни скални пояси, пресечени от стръмни снежни полета, че си представям, че зимно време е сравнима по трудност със северната стена на Айгер. Нашата пътека се изкачва надясно по късата стръмнина под третото езеро – “Бъбрека”. Това е любимото ми езеро – голямо, “меко” и елегантно и, колкото и да е странно, почти на било. Бреговете са тревисти, гледката във всички посоки – просторна. На запад се открива долината на Скакавица а зад нея е внушителният връх Кабул. Назад, т.е. на север леко се издига, а след това слиза билото на Сухия чал, по което може да се приберем на х. “Рилски езера” (напускайки билото надясно по ски-пистата) или да продължим по маркировката и да слезем към х. Скакавица.

Част от Окото, Езерен връх и по-ниско вдясно Бъбрека.

Бет и Франк обаче са ми казали, че са опитни планинари, изкачили са няколко “14-хилядника” (е, във футове де) и аз съм замислил по-сериозен маршрут. Продължаваме на юг по лятната пътека за “Раздела”. Следващата стръмнина е значителна, но усилието си струва, защото пред нас се открива “Окото” – най-дълбокото, цели 40 м. Тук трябва да избирам. Единият вариант е наляво към “Раздела” и оттам по Зелени рид за 2-3 часа да слезем до х. Вада, откъдето за още 1-2 часа през Урсус вада и Бързанска поляна да се приберем до колата. Представям си какво впечатление ще произведе у Бет и Франк гледката от билото при “Раздела” надолу към циркуса на Седемте езера. Направо е божествено! А Зелени рид с неговия простор и изглед към Мальовишкия дял на Рила? А Бързанска поляна с пищните поляни сред редки вековни смърчове?

Бъбрека в подножието на Езерния връх и Близнака под краката ни. В дъното вдясно е Кабул.

Другият вариант е надясно, по пътеката за х. Отовица, билото на Кабул и хижа Скакавица.
Тръгвам наляво. Подбирам пътя между преспите сняг. Ето ни на първото езеро “Сълзата”. Изненада! Езерото е замръзнало а склонът преди “Раздела”, който трябва да пресечем диагонално наляво и нагоре е покрит със сняг. Гледам наклона на склона, гледам как се увеличава и завършва с почти отвесни улеи които скачат 100-200 метра обратно до езерото “Близнака”, гледам спретнатите леки обувчици, почти маратонки, на нашите приятели и разбирам – няма да стане. Да бях си взел пикел и въже... Слизаме обратно до “Окото”. Тръгвам надясно. За около час по пътеката за х. Отовица стигаме до мястото, откъдето трябва да я напуснем и да завием на север към в. Кабул. От тази страна изкачването на върха е лесно. После слизаме по безкрайния му заоблен и тревист северен гръб (само за ски!), тук-там по нещо като пътека, другаде - както дойде. Накрая след повече от час стигаме до седловината между Кабул и следващата височина със звучното име Ташмандра. Тук някъде трябва да търся начин да слезем надясно към долината на Скакавица. Не съм казал на моите спътници, че никога не съм минавал по този маршрут. Изведнъж зървам надясно съвсем прясна маркировка, очевидно към х. Скакавица. Аз давам вид все едно, че винаги съм знаел за съществуването й и радостно припвам напред. “Пътеката” се провира между скали, пресича къси стръмни тревисти склонове, прекосява тераси, заобикаля отделни разкривени дървета. Възхитен съм от майсторския начин, по който е направена маркировката. Бет коментира, че никога не е ходила по такава стръмна пътека. Каква ти пътека – пътека няма, но поне е ясно, че сме на прав път.

Близнака.

Най-после хижа Скакавица. Закътана в гората, тя е толкова различна от “Рилски езера”. Все пак и тук Рила напомня за своя суров характер. Долината се затваря от отвесен скален праг от който скача водопадът Скакавица. Ние сме достатъчно изморени, та се задоволяваме само с гледката от хижата. Иначе си струва да се отиде за около 20 минути до подножието на водопада. Това е наистина диво място с непристъпните скали, скачащата от 60-70 метра вода, остатъците от разрушения от лавини, паднали по големия улей от Кабул. А зимата, като замръзне, водопадът е страхотен за ледено катерене!

Вървим надолу към х. “Пионерска” и колата. Вече сме навлезли в този етап на всеки излет, след 6-7 часа ходене, когато си поуморен, сетивата са притъпени от многото преживявания и просто трябва да извървиш останалите километри. Никой не се впечатлява особено от красивата гора и буйната река. На нашите приятели са се поизранили краката. Добре, че все пак, когато ми казаха, че са опитни планинари, аз го приех с известни резерви и не намислих нещо “по-така”. Нина се държи – виждала е и по-тежки изпитания. Аз давам вид, че съм много свеж. Бет не изтрайва и казва нещо като “Орлине, успокой ме, кажи, че си поне малко уморен от днешния преход!” Аз обаче не разбирам точния смисъл на израза, който тя използва и отговарям нещо, от което излиза, че на мен нищо ми няма и мога да ходя още толкова. По-късно в къщи Нина ми обяснява какво точно е казала Бет и колко безчувствено е прозвучал моят отговор.

Публикувано в Диалог, бр. 11, март 2005